Любовна поезия

Да,публикуваните стихове са мои. Благодаря ви за хубавите думи!

Надежда

От толкова сълзи съм ослепяла-
не виждам, блъскам се в света отчаяна.
Аз съм жена освирепяла,
кръвта ми е отровена ,замаяна

от туй, че чувам гласовете им на радост.
Какво се радват? Толкова ли е красив
живота им? Нима е сладост
и всеки там е истински щастлив,

незнаещ болка, мъка, даже срам?
Какво сте се залисали такива
какво харесвате не знам!
Защо се смеете? Та всичко си отива-

потъва, губи се във сивотата!
Какво разбирате? По-слепи сте от мен!
Не виждате ли-идвам за отплата,
защото съм нещастна всеки ден!

Платете ми в усмивки, в цветове,
платете ми със слънце, с аромат,
платете ми със гласове,
говорещи за хубави свят!

Платете ми! На всичко съм решена!
Изгубих цялата любов-
раздавах я на вас, а пък за мене
остана само стръмен ров,

от който да се хвърля, да политна
надолу със изтръгнато сърце,
но тайно се надявам да залитна,
да падна в Твоите ръце...

Същият

Жена ти вчера ме удари
с плесница право през лицето!
Опитах се да поговорим
за теб, за нея, за детето...

Но тя ме хвана за косите-
жестока, гневна и отчаяна.
Разбрах за болката в сълзите,
а после някак бе разкаяна.

Погледна ме със онзи поглед,
да онзи, който влиза във сърцето,
а после сведе го надолу
и каза нещо на детето.

Какво направих! Боже! Боже!
Защо руша гнезда градени?
Да, зная, че така не може
и ето думите последни,

които мога да ти кажа-
изтръгнати са тежко от душата:
Отивам си! Не мога да накажа
със себе си детето и жена ти.

......


Да, мина време, болката утихна.
Забравих теб и спомена за всичко.
Опитвам се все някак си да свикна.
Да, тъжно ми е, но съвсем мъничко.

Каква ирония за съжаление-
сега отнова си със друга.
Поглеждаш ме със извинение
като, че аз съм ти съпруга.

Със нея днес пак бяхме двете-
тя пи кафе и пуши моите цигари,
но плака само за детето,
а тебе някак ще прежали...

Следобед

Къдриците ми падат тежки,
обвиват те игриви, непокорни,
примамват те със пръсти жежки,
разхвърлят се по теб безотговорни.

Зад тях следят те две очи
кафеви, кадифени и кафени,
запълнени със огнени лъчи
тъй нежни,влюбени, пленени...

Под тях червени, сладки устни-
малини, ягоди... танцуват
уханно-медени и вкусни
те не говорят, те целуват.

И две ръце, които призовават,
които ти обичаш-птици бели
по кожата следи остават,
рисуват, тичат полудели.

Гърдите дишат тежко в сласт...
Изтръгваш думи, хващаш струни...
Безкрайно топла, разтопена страст
разгаря всичко помежду ни...

Докосваш,викаш ме, желаеш,
протягам се, целувам,полудявам,
нашепваш, аз повтарям, с мен мечтаеш,
тела, души, сърца пленявам...

И после тишина. И ласки.Кротки вопли
и думи за любов и за обричане.
Прегръщаш ме... със длани... топли.
Заспиваме.Унесени. Обичаме......

Това са днешните ми творби. Надявам се да ви доставят удоволствие!

Много истински и земни стихове . Поздравления от мен

Семейно

Какво би трябвало да значи,
че тя стои пред мен и плаче?
Че стиска устни, скромно ги притваря
и иска с мен да разговаря?!

Коя съм аз, че да и казвам,
сърцето ти да й показвам,
ръката си към нея да протягам
и някак си да я успокоявам?

Защо сега ми е дошла,
да иска аз да разреша
проблеми между двама нерешени?
Те не засягат с нищо мене!

Тя е поредната измамена
и пред вратата ни изправена
ръцете си до бяло стиска
и отговор за тебе иска.

Поредна сладка, чужда грешка,
която хлипа и ми диша тежко.
До мен. До твоята съпруга.
Не можела да те дели със друга!

Лично

Разпадам се до тебе уморена-
едва додишах този ден,
но ето ме спасена, уловена
във топлотата да си с мен...

Жадувам те и бавно се разливам
по цялото ти голо тяло...
Като роса във тебе се попивам,
превземам те, приемам те, изцяло...

Моментите на бяла тишина
са наши, са единствени, красиви...
и с тебе сме една душа,
омаяни, въздишащи, щастливи...

Клетва

Ако те няма, по-добре да бъда прокълната!
Да ходя бедна, тъжна и студена
и да те ровя с длани от земята,
да съм разкъсана, обезумена,

да съм дърво обрулено и голо,
да бъда пепел, пръст, и лед , и камък,
да съм зараза, смърт или отрова,
да се зазидам във стена на замък,

да бягам боса и тревожна върху тръни,
да ме бичуват, в пламъци да ме горят,
език да нямам и да нямам думи,
да няма свят-да има ад!

Да ме убият с молещи очи,
живота да умре във време-яма,
по нищичко да не личи,
че съществувам аз, а теб те няма!

Това са нещата ми от днес.Благодаря ви, че ги четете и харесвате! Те са нещо лично от моето сърце, което с удоволствие споделям с вас!

Не ме питай, чедо, как се обича.
Не ме питай. Мълчи...
То, не беше любов, нито вричане.
Беше сливане. Очи със очи.
Беше жива вода. Беше клада.
Беше бяла и черна смокиня.
Беше прошка и грях,
и бях, и ме нямаше,
защото – в него живях.
С него се случвах.
С него падах и ставах.
С него и в него вървях.
И си губих посоките,
и забравях коя съм,
и нагоре летях.
Беше ми всичкото – и хляба, и виното.
Беше ми утрото. В него изгрявах.
Беше ми църквата и камбаната,
жажда ми беше и шепа завет.
Беше душата ми, чедо,
а без душа и сълзата боли.
И не питай, как се обича.
Не ме питай. Върви.
И гори, но не на талази.
Като факел изгаряй. Светѝ.
И нека... Бог да те пази!

Автор - Йорданка Андреева /ASTERI/

http://vbox7.com/play:05acbc90

Помниш ли, разказах ти веднъж,
че е трудно мен да ме обичаш?
Трябва да си много силен мъж,
тръгнеш ли с любов да ми се вричаш…
В моя свят покоя не търси,
чужди са ми хорските закони.
Чакай ме, когато вън вали
и дъждът със вятъра се гони…
И когато, в тежка самота,
мъката в очите ти присяда.
Ще долитам, малко ще стоя,
после ще си тръгвам с тишината…
Ще ме търсиш в мъдрия си ден,
в будните си нощи ще ме чакаш.
Но когато много си ранен,
като огнен лъч ще късам мрака…
От лъжите много ме боли,
но успявам болката да скрия.
Само нощем ярките звезди
знаят как с луната лудо вия.
Знам, че съм различната жена,
но със тази лудост съм ти вярна.
И такава, дива в любовта
твоя вечна жажда ще остана…