Любовна поезия

Знаем, че поезията е едно от най-ярките и красиви изрази на любовта. Предлагам тук да поместваме любими стихове на известни и неизвестни поети, които са описали това красиво чувство

Стихове за любовта в музика и картини

Докога ще те целувам, без да те целувам?
Докога ще те прегръщам, без да те прегръщам?
Докога ще се сбогувам, без да се сбогувам?
Докога ще се завръщам, без да се завръщам?

Докогато ме желаеш, без да ме желаеш.
Докогато ме отричаш, без да ме отричаш.
Докогато ме мечтаеш, без да ме мечтаеш.
Докогато ме обичаш, без да ме обичаш.

М. Алгафари

Лично за мен този стих е един от най-прекрасните ...

Дамян Дамянов - Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва.

Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж-
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Дори една „Мадона” от Рембранд
погледната от близичко е грозна.
И целият й гнетий и талант
е в нейната далечна грациозност.

Дори земята, таз околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст-
пръст, в която ний ще легнем с тебе ...

ЧУВСТВА

Има чувства, леки и неуловими
Като дъха на снега, на мъзгата.
Те се разпръскват, преди да си им дал име,
Но ти помниш смътно аромата им.

Има чувства, гъсти като смолата,
Дето капе под брадвата на дърваря.
Те лежат векове под земята
И се превръщат в камъни кехлибарени.

Има чувства, горчиви като пелина,
Чувства – ярки като светкавици нощни…
В черупките на словата застинали,
Те и след мен ще живеят още.

Станка Пенчева

Прелест...това не го бях чела

Помогни ми – Надя Кехлибарева

Когато съм черна от много умора
и с никого вече не искам за нищо да споря…

Когато си мисля, че някой до космоса праща сигнали,
а друг не смее съседско дете да погали…

Когато забравям, че мога и в град от бетон да усетя
на радостен дъжд косите, дъх на цвете…

Когато се сепва дори вечерния вятър -
с тревисти нозе пресякъл полята…

Когато морето на болките с вик човешки нощта ми оглася
и аз загубвам последните свои компаси…

Сърцето ми женско къде ще намери подкрепа и сили,
освен до сърцето ти, мили?

Михаил Белчев - От много много отдалеч

Михаил Белчев - От много много отдалеч (Видео)

От много, много отдалеч
ще идвам винаги, докато мога,
но някой ден краката ми щом не издържат,
ще допълзя на лакти и колене,
за да ти кажа, че на този свят
обичам само, само теб.

От много, много отдалеч
ще пея винаги, докато мога,
но някой ден щом моя глас не издържи,
аз ще изпратя славей вместо мене,
за да ти каже, че на този свят
обичам само, само теб.

От далеч, много отдалеч
ще бъда винаги, докато мога,
но някой ден сърцето ми щом се взриви,
ще ви прегърна с другия до тебе,
за да ви кажа, че на този свят
съм имал много малко време.

Албум с избрани песни на Михаил Белчев - ТУК

Щастлива си. И аз бих искал
да съм щастлив, а не злочест.
От твойто щастие бях свикнал
и аз да съм щастлив до днес.

Честит е твоят мъж — от болка,
от мъка бих се разболял;
о, колко бих го мразил, колко,
ако любов не бе ти дал.

Видях детето ти и мислех,
че ще умра ревнив, свиреп,
но то невинно се усмихна
и го целунах зарад теб.

Целунах го с въздишки скрити,
че в него татко му познах,
но то ме гледаше с очите,
в които все тъй влюбен бях.

О, сбогом! Щом си тъй щастлива,
аз няма да пророня глас,
но по-далеч от теб! — не бива
твой. Мери, пак да стана ад.

Все мислех: гордостта и дните
са угасили в мен страстта;
ала сърцето ми в гърдите
запърха пак от любовта.

А помня как по-рано тръпно
от твоя поглед бях в захлас,
но днес туй би било престъпно —
не трепва нито нерв у нас.

Ти пак се взираш в мене с нежност,
но няма туй да ме смути:
спокойната ми безнадеждност
единствено съглеждаш ти.

Не бива тая страст проклета
пак споменът да разгори.
Къде е тайнствената Лета?
Стихни, сърце! Или умри!

Байрон

Астарта81 това не бях го чела Браво!

http://www.vbox7.com/play:027b83a8

Дневен сън

Намерих те.
Когато вече нямам право
да търся перуников мрак
и с късен въглен от жарава
сърцето си да будя пак.
Когато моята тревога
дори на устните горчи
и трябва да крещя “не мога”,
а те милувам със очи.
Намерих те.
Когато вече тъй отегчено
живея между “да” и “не”,
а тиха болка тихо стене
в присвитите ми рамене,
Когато вече сам се губя
във късния вечерен час.
Мой дневен сън, така си хубав,
но аз къде съм всъщност, аз.

Евстати Бурнарски

***
Мечтая за бавна вечеря
на бавно догарящи свещи,
пред бавно пращящия огън,
под бавно ръмящия дъжд.

И бавно макар,да намеря
следите все още горещи
на бавно промъкващ се спомен
тъй бавно убиван веднъж.

За бавна любов си мечтая,
за бавно докосващи пръсти
и бавно проникващ ме поглед
на бавно обичащ ме мъж.

Таз бавна далечна омая
на бавно забравящи устни
и сливане бавно във полет
без нужда от слънце и дъжд.

И бавно скимтяща китара,
отнасяща в мрака далеко
потайните стъпки на нашата
несбъдната бавна мечта.

Тъй хубаво аз си мечтая
и леко забравям,полеко,
че бавно душата ми чака
пред тръшната бързо врата!...

Мадлен Алгафари

На разсъмване щом разпозная
потопения в изгрева хребет,
още първата мисъл е тая,
че не трябва да мисля за тебе.

И през целия ден, вероломна,
тя, където отида, ме дебне
и каквото да правя, напомня,
че не трябва да мисля за тебе.

А когато нощта е надвисла
всяка болка в сън да обсеби,
аз не мога да спя и все мисля,
че не трябва да мисля за тебе


Блага Димитрова

Любовта е красива нотка,
от която струната страда.
Омразата пък е котка,
а котка по гръб не пада.

И нека да знаят другите,
и ние да знаем нека -
любовта е само за лудите,
омразата е за всеки.

С ръждиви пирони в дланите,
с венец от кървави тръни
ние не вярваме в раните,
но, уви, вярват в смъртта ни.

С души като от камък
по някаквa висша команда
изгаряме в кървав пламък,
но ние сме саламандри...

Ние сме просто различни
и нямаме чувства зрими
и щом като не обичаме,
значи сме неуязвими.

И нека да знаят другите,
и ние да знаем нека -
любовта е само за лудите,
омразата е за всеки.


Автор:Валентина Драгнева

Е...това последното е много добро

Пленителна като нощта...
Байрон


Пленителна като нощта
под ясни звездни небеса,
тя в хубостта си съчета
от ден лице, от мрак коса
и поглед пълен с бистрота,
като разискрена роса.

Прибавил сянка, лъч отнел,
ти чара и би разрушил;
той, в къдриците и се вплел,
ограбва образа и мил;
там ясна мисъл би прочел-
той хубост с ум е съюзил.

Тя има вежди и страни
спокойни, нежни, а под тях
усмивки- мамещи вълни, -
разказващи за весел смях,
за минали безгрижни дни,
за любещо сърце без грях.


Превод: Любен Любенов и Григор Ленков

Много нежно...

ПРЪСТЕН
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.

В. ХАНЧЕВ



Върни звездите на небето -
не се нуждая от звезди.
Голяма съм отдавна. Ето,
не вярвам в думите,
както преди.

Не ме засипвай
със клишета...
Съвсем направо си кажи -
защо ме търсиш?
Само секс ли
желаеш? Да ли? Ех, и ти...
Не стой сковано...
Отпусни се.
Навън нощта е без звезди...
Защо открадна й
звездите?
Когато тръгваш,
ги върни...
Сега очите си затварям.
И мисля, че е Любовта....
Наум молитва изговарям...
Догаря в тъмното свещта...
Ти имаш опит
със жените,
не съм светица
също аз.
Прашинки дразнят
във очите,
сребристи, малки...
Звезден прах...

Не светвай... Остави вратата
отключена.
От лунен кош
сипе светулки тишината...
Или звезди...
Ей... Лека нощ!


Хем знаех - нямам право на умора.
А ето, че съвсем се уморих.
Защо ли все в гората диря хора?
А иначе се крия все зад стих
И ти ли че съм силна, ще ми кажеш?
И ти ли си останал без очи?
Е, тази сила вече ме наказа.
Не ме наказвай със тъга и ти.
Да те предпазяМоже би е късно
А може да ми е добре сама
И пак е тихо. Пак се главоблъскам -
над туй, което скри повърхността.

Щастлива грешка

И пак се случи нещо непредвидено.
Ръцете ти не искат да те слушат.
Отварят се прегръдките на мидите.
А пясъкът очаква ги на сушата.

Разказваш нещо дълго и объркано.
Очите ти се смеят по момчешки.
Нощта си тръгва. Утре ще се върне.
А ти си моята щастлива грешка.

Раздяла

Парите ти оставям настрана.
От тях не искам нищо да ти взема.
Ни от потта им, нито от страха,
с които си платил, за да ги вземеш.
От къщата, която си градил,
не искам даже сянка за закрила.
Единствен ти стопанинът си бил,
а аз дойдох и вече си отивам.
От всичките приятелства дори
аз няма да си взема подаяние.
Те бяха твои, моите ги изгори
нехайната ми липса на внимание.
И все заради теб. На вересия пих,
живота си изпих като бутилка вино.
Ако си бях самата аз, навярно бих
била незначеща, но още да се имам.
И името не искам, твоето вземи,
за моето ще поразровя на тавана
или в забравени от щастие земи.
Aко е живо, то до мене да застане.
И нищо повече. Със шепичка багаж:
мечтите, чувствата и старите ми дрехи.
Животът ми, нехайно скалъпен колаж,
във който другите не ме приеха.
От днес съм чайка под самотното небе.
Студеното, но точно то ще ме завива.
Тръгвам след порасналото в мен дете.
А пък жената, вярната ти, си отива.

ТОЙ
Камелия Кондова

Животът снощи зверски се напи. /Със всички извинителни причини./ така поне преминахме на "ти" - дистанцията се скъсява с вино. На първа фаза беше страшно мил: Недей, любов, не се хаби напразно... Не става Аполон от крокодил... повяхнали цветя не правят празник... На втора фаза, вече свил юмрук: ти докога така ще ме живееш! Споделяш ме с поредния боклук - без мисъл, без сърце. И без идея! На трета фаза и прегърнал стол, животът със езика си преплетен изфъфли, че човек се ражда гол - росата по тревата да усети. И после падна под една дъга /от виненки - навместо пеперуди/. Усмихнат като детството заспа. Проклета да съм, ако го събудя!



ПЛЕДОАРИЯ НА ВЪЛКА
Камелия Кондова

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била.
Запомних и очите! Мили Боже,
каква ти шапка - нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после много дълго се мълчи./
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка.
Но не умрях! Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим
и след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я! Способен бях на всичко.
Дори на смърт - за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я споделя със друг.


Приятелско
Камелия Кондова

Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си...
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш "влязох в релси".
Отдавна, както казваш "няма празно".
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!

Защото, всъщност искам да се любим...


Заради една мечта
Мея

От колко много добрини или злини
навярно съм на път да се откажа,
забравяйки страха от старите вини
и пътя, дето някой друг ще ми покаже.
Ще поразровя и ще взема свежа пръст
от двора не, но не и от гробовете,
а от мечтите, дето с кълновете мерят ръст
и устрема им искат да повторят.
Ще пропътувам от желание до срам,
от сигурност до страст изпепелена,
ще те крада, а после ще ти се отдам
и ще поискам всичко да ми вземеш.
И ако нещо ми оставиш след това,
макар и малко и макар за теб излишно,
ще се откажа и от тези си слова,
тъй както от цвета си се отказва вишната
насред най-хубавия, булчинския си покой,
помежду нас от бялото привличане.
Но подир теб не вярвам да намеря кой
да мога толкова, до отказ да обичам.
И ще си взема само тази шепа пръст
по-рохкава и от целувката ти нежна.
Мечтите ми по любовта ми мерят ръст
и ме провождат да те търся безнадеждно.


Цигaрен дим и мирис нa вaнилия (неримувaно)
Еленa (kult)

Цигaрен дим и мирис нa вaнилия,
кaфето с мляко още е по устните,
рaзтвaряме прозорецa нa чувствaтa
и дишaме чрез погледa нa другия.
И гледaме се без дa се докосвaме,
усещaме се в мълчaливо сливaне,
душите ни сa двете крaйни гaри,
a любовтa ни скитницa по релсите.
“Обичaм те” е мaркaтa нa пликa
във който зaпечaтaхме рaздялaтa,
изпрaтихме го толковa дaлече,
зa дa не мислим повече зa рaзстояния.
Във нaжеженото до бяло лято
нaчупихме целувките нa ноти,
нaпомнящи ни шепотa нa вятър,
нa слънце и нa дъжд, и всички опити
дa се изтръгнем един от друг зaвинaги,
дa се изрежем и дa се рaзнищим,
дa се зaбрaвим кaто стaри спомени,
дa се изтрием кaто думи грешни.
Но не успяхме и сегa се учим
сънувaйки в метaфори дa се откривaме,
цигaрен дим и мирис нa вaнилия
нaпомня сaмо колко сме си свикнaли.

Anais ....бях забравила какво е да плачеш, когато четеш стихове Невероятно добри....

bu,радвам се,че си се почувствала така

Ето още едно:

Не ме принуждавай
да се усмихвам жалко!
Не искам скритото,
не искам малкото.
Не ме прави крадла –
прави ме кралица!
Ще умра без небе –
не виждаш ли, че съм птица!
Аз съм песен и блясък –
къде ще ме скриеш?
Аз съм гордост и ясност,
аз съм от тия,
дето са твърди –
и много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не –
на страхливите.

Не ми давай нищо
наполовина!
Аз слагам глава
под мойта любов –
като под гилотина.

Пускам някои от hulite.net

Тя,любовта
uff

Любовта е броене
с нечетни числа,
за да има несвършен
стремеж към хармония.
Не е болест, но с белези
до старостта
отболяващо
кожата помни я.

Тя понякога съмва
сред сухи листа,
често тъне в едно
своенравно неверие.
Лош плувец е - потъва
до дъно в страстта.
Вае облаци
в пропаст от изневери.

Ражда звуци, но
всъщност е тишина,
допир, полет, игра,
проза в стихотворение.
Носи име на мъж,
името на жена,
а е всъщност дете на света -
вдъхновение.


Художнико, така го направи!
GINKO_PRIM

(семпла инструкция за нов момичешки портрет)

Нарисувай в косите ù пролет,
неизменчива и постоянна.
Там сивее и зъзне отколе
тъжна приказка, непреболяна.

Нарисувай в очите ù лято,
с цвят на юлско горещо обичане.
Нека свие гнездо бяла лястовица
под стрехата на твойто момиче.

Нарисувай в зениците златно.
Открадни го от дюлите есенни.
Нека мами с нега ароматна
и засяда във мислите песенно.

Нарисувай в сърцето ù бяло,
но не вземай от зимата истинност.
Песента на щурче да навява
топлинка на горяща камина.

Нарисувай ù слънце в душата,
от целувки и страст натежало.
Добави от палитрата „шантаво”.
И...без дъжд! Той така натъжава...


Нарисувах... любов
vicont

Платното ми е бледата ти кожа,
нанасям с едри щрихи любовта
и лунен лъч към нея ще приложа
и топли устни... пиещи страста!

Ръцете ми са четки на маестро,
гърдите ти... палитра за мечти...
Рисувам ги във мислите си често,
обсебен съм, в картината личи!

Косите ти, савана зажадняла,
залагам в тях най-топлите бои.
От синъото, дъгата е избрала,
вълшебни езера, за две очи!

Сълзите ти- щастливите, угасват,
в неоновите багри на нощта...
Рисунка и реалност вече пасват,
в платното спят и двете ни тела!


На баир - лозе
Камелия Кондова

Когато настояваш”Говори ми!”,
а аз мълча – по-бяла от прането,
спасявам те от себе си, любими.
От тежестта на мъртвите небета.
Така е редно – всеки да отгледа
небетата и сам да ги оплаче.
Харесва ми нетрайната победа,
с която толкова щастливо крачиш.
Не бих посмяла да те спъна в строя.
Любов ли?! – хрип – сама ще се откърти.
Омръзна ми за мен да пада Троя.
Не искам да ме радват чужди смърти.
Не можеш мойте смърти да ми вземеш.
Не мога да съм „твоето момиче”.
Аз сея песни – жъна реквиеми.

В останалото време те обичам.


Справедливост
Камелия Кондова

Сега ще ти разкажа за снега.
(Невинен като бялата ми рокля,
която някой ден ще облека.)
Но... за снега - посегнах да го стопля.
Убих, любими, първия си сняг.
От милост му направих в шепи - къща.
На следващата нощ валеше пак,
но аз не можех вече да прегръщам.
Така пожалих много снегове.
Оставих ги на другите палачи.
Но първият ми сняг- като дете,
изтръгнато от Бога, в мене плаче.
Ала кошмарът беше досега.
Нали ти споменах онази рокля?!

Във нея тъй приличам на снега,
че вече ще е честно да ме стоплиш.


Заявка за приятелство
Камелия Кондова

Наясно съм - не се пристъпва в храм,
за да разплискаш тъмната обида.
И затова на прага му съм. Сам.
Във мъжки род. Жената си отиде.
Гримирам я отскоро всеки ден.
Разхождам й краката по банкети.
Да ти прости и да се върне в мен.
Но само опаковката й свети.
Насилвам опаковката й с бяс
/със мъжки бяс/ във тебе да се сгуши.
Успявам даже да откопча страст.
Но не море - очите й са... суша.
Не бих си позволила този стих,
ако Жената може да възкръсне.

Е, мисля, че по мъжки обясних
защо не искам да ми купиш пръстен.


На Божидар
Камелия Кондова

Признавам си - обичах наизуст.
Със догми от любимата си книга.
И устните ми още имат вкус
мастилен, но до твоите не стигат.
Признавам си, че Главният герой
остана недописан, недочетен.
Свободен - точно Ти да бъдеш Той.
И сам да се сражаваш със сърцето си.
Признавам си, че можех всеки ден
да ти подавам реплики, защото
по-лесно е да бъдеш победен,
но жив - вместо оплакан от живота.
Признавам си,че всичко измълчах -
да изговориш своята пътека.
И си признавам - много ме е страх
от самотата. Но си тръгвам. Нека
не се намерят думи да ме спреш.
Да дойдат после - като хляба прости.
Сега не ти се вярва, но растеш.

И в следващата книга ще си Господ.


Кулинарно
Камелия Кондова

/“В любовта няма гордост” – приказка, която отърва на всеки средностатистически любим/

Съгласна съм, че не е горделива.
но няма начин да не бъде горда.
Особено когато си отива,
преди да е осъмнала с намордник.
Преди да е започнала да лае.
Преди във клетви да пилее сили.
В тържествената красота на Края-
свободна – значи току що простила.
Но прошката не значи да останеш,
а да запазиш святата й кожа
от носене на недостойни рани.
/Достойни ли са – не ръждясва ножът/.
А нож ми трябва за небесни битки.
И за кръвта на някой ангел верен.

Ключа оставих. Само че не питай
защо съм ти оставила вечеря.


Привидно
traveller

Искам тихо да дойдеш... като мъдра река,
пропътувала залези и прегръдки стаени,
отвори непринудено тази скрита врата,
до която не стигнаха пипалата на времето.
Отвори я привидно като сложна игра,
от която не знаеш какво ще спечелиш,
проиграй ме настръхнало на ръба на деня
и на прага на нощите, от които ме вземаш.
Аз съм тежък залог, с непривична цена
и с привидно възможна за сбъдване цялост,
но когато ме губиш, ще усещаш вина
за парчетата истина, във които ме няма.
Не тъгувай привидно. Даже тази тъга
е награда за лятото, от което избягах.
Потърси световете на ръба на деня
или някъде в нощите, из които сме заедно...


Твоята стая
traveller

На оня свят, във който пак съм сам,
ти обзаведох истинската стая.
Там няма нищо светло като храм
и нищо, за което да не зная.

Ще знам, че там те няма много дни,
тъй както мен ме няма сбъднат нощем.
Но ще е топла колкото преди
и колкото ще бъде дълго още.

Завесите ще бъдат от мъгла,
която само смътно ще признава,
че истинските шепи самота
единствено безръките раздават.

Когато те посрещам, оцелял,
не искам вече нищо да забравям.
Ще помня в теб копнежа да съм дал,
а в себе си страха да те предавам.

На оня свят, където пак сами
ще търсим из очите си предели,
открито ще разбираме преди -
когато във сега сме се намерили.

http://vbox7.com/play:b32fb060 ей това ми хареса

А Бог каза "НЕ"

библейски препратки


Помолих Бог да вземе моята гордост,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че гордостта не може да се отнеме,
от нея се отказват.

Помолих Бог да излекува дъщеря ми,
прикована в леглото от своя недъг,
а Той ми отговори "Не".
Каза ми, че душата й е невредима,
а тялото й е само временно.

Помолих Бог да ми даде търпение,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че търпението е резултат от изпитания
и не се дава, а трябва да се заслужи.

Помолих Бог да ми подари щастие,
а Той ми отговори "Не".
Каза, че ми дава благословение,
а дали ще бъда щастлив, зависи от мен.

Помолих Бог да ме предпази от болката,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че страданието отделя човека
от житейските грижи и го приближава до Него.

Помолих Бог да ми даде духовен ръст,
а Той ми отговори: "Не".
Каза ми, че духът трябва да израсне сам,
а Той само ще го подрязва,
за да го накара да даде плод.

Помолих Бог да ми даде всички неща,
за да мога да се радвам на живота,
а Той ми отговори: "Не".
Каза, че ми дава живот,
за да се радвам на всички неща.

Помолих Бог да ми помогне да обичам другите
така, както Той ме обича.
И Бог каза: "Ти най-накрая разбра
за какво трябва да молиш..."

Студено

Колко да е студено- минус тебе, не повече.
Другото няма значение. Другото просто е климат.
С лятото под езика си мълча. Пак ще пробвам
да си запаля огнището с мисълта, че те има.

A сигурно някъде вън още продават кибрити
малки момичета със посинели усти и петички.
Сигурно някъде има- точно къде не питай-
и магазин за надежда с две потънали в прах полички.

Сигурно скита се някъде един каещ се Кай. Без Герда.
Герда стои на топличко до съвестта си заспала.
Пробва короната ледена, но няма как да се огледа-
тихичко хлипа насън заради счупеното огледало.

Сигурно има някъде и люпилня за феникси,
сред пепелищата на клади от приказни книги.
Няма да тръгвам да търся- още ми е студено.
Минус тебе, не повече. Но за премръзване стига.

(hulite.net)


Просто

Ще ми простиш ли, че съвсем не беше здрав гърбът ми
и че понесох само половината от световете ти?
Че стисках сетния си плач зад зъбите, докато
ти прекосяваше с душа неокосените полета
на недокоснатата ми от есенни съмнения надежда..
Ще ми простиш ли, че опазих извора на верността си
и не направих стъпката назад да се спася от бездната,
от нежното пропадане в пределите на твоите обятия?
Ще ми простиш ли сънищата, във които пеех на децата ни
измислени мелодии с гласа на тихите си длани?
Във тях намираше си дом отритнато очакване
да дойдеш някога и просто да останеш..
Ще ми простиш ли острите моменти на събуждане
и парещите кратки глътки осъзнаване,
че всичко от което всъщност имам нужда
в зеницата ти свита е побрано?
Прегръщам облачния ден и всичките му лабиринти стръмни
Ще ми простиш ли изгрева, със който светлото си заминава
и че си светя с тебе точно след разсъмване?
Прости ми.
Просто е.
И лесно- на прощаване.



Категорично

Категорично днес не те усещам близко
и тихият ми дом е пълен с твоето отсъствие,
над мене като меч дамоклиев надвиснало
и ровещо из мислите ми с хищни пръсти.

Категорично утре няма да си се завърнал-
пътеките към себе си са кози до световъртежи.
Докато пак те видя, ще е съмвало и мръквало
десетки пъти повече от всяка нежност.

Категорично няма да последвам сянката ти дълга:
защото знам: пътуването е самотно до потъване.
И само старото прегърбено дърво на хълма
подскоците на упорития ми поглед ще препъва.

И все пак ще се взирам в бледата межда на хоризонта.
Ще чакам новолунната ти същност мрака да пропука,
преди отсъствието да развърже възлите на спомена
и да забравя тихия рефрен на твоето случване.


До Онази
(малка дисхармонична песничка)

И все си мисля- няма да избягаш:
той конят ти е куц, а и дресиран
да се завръща все и да върви след впряга
на репетициите по умиране.

И все си мисля- ще изкашляш мрак,
"След Вас, мадам" наум ще ми изхрипаш.
Не бой се, няма накъде да бягам-
от вечност някъде не вярвам в приказки.

Но дойдеш ли, до кости подозирам:
на своята природа ще се смея-
че всеки ден се учех да умирам,
а не разбрах какво е да живея..



Непознато

Аз не познавам своите черти, защото вече съм прозрачна.
Порязвам се на ръбовете на сърцето си- да зная, че съм жива.
Понякога кръжа край себе си като мечта за щастие,
на сутринта като безсмислен сън за вечност си отивам.

Все повече заглъхвам и обзема нежно тишината ми
оръфаните делници и в язвите им разцъфтяват тръни.
Сбогуванията ръждиво драскат по душата ми
и нощем често се преструвам на безсъние.

Аз не познавам своите очи отдавна. Те са празни.
А казват, че били със цвят на дъхава забрава.
Единствено подхвърлените шепи прах ги блазнят-
измислени слънца до слепота ги изморяват.

Аз не познавам своя път- отдавна вече не пътувам.
Където и да съм- без тебе на изгубване приличам.
С когото и да съм- това и сребърник не струва,
а просто някога напомня на обичане.

Аз знам, че няма да ме прочетеш, защото се размивам
от дъждове, по покривите на света ми приютени.
Намират дъждовете своето начало сиво
в началото на твоя ден, несподелен със мене.

Аз не познавам твоите черти и на гласа ти аромата,
Но всеки мой копнеж лежи, във сянката ти сгушен.
И като знак, белязал книгата на тъмнината
заставам тихо в края й и се залъгвам, че ме слушаш..

ВИШНА
- Студено ли ти е? - попита
и във прегръдка ме зави,
до тебе доверчиво свита
разцъфнах цяла, и какви
презморски птици в мен запяха,
повяха южни ветрове
и като вишна още плаха
раздадох свойте цветове.

Къде на воля днес се скиташ,
оставил ме сама в снега,
нехаен вече и не питаш:
-Студено ли ти е? Сега
край мен е зимата предишна,
със студ и бяла пустота,
и аз, разцъфналата вишна,
трептя с попарени листа.

Бл. Димитрова

Това е едно от любимите ми стихотворения.

Любовни трели няма тук,
но искрена е т’ва покана,
към място с нежност, някъде юмрук
и правда – не до там разбрана.
Ще пробвам, даже и напук
на правилата – тази яма,
да ви покажа аз без звук,
че любовтта ми не е няма!

www.tuksam.com

Вълче Време
от Г.Кушвалиев

И като вълк пред мириса на хора
Ще бъда предпазлив, ще се напрягам.
Езика си ще сдъвча от умора
И все едно – ще избягам.
Не можеш да ме стигнеш даже с мисъл,
Познавам и отрова и капани.
Ще виждаш, с нокти по снега съм писъл,
Но няма да ме хванеш.
Ще се скрия в сърцето си както знам,
С орисия пак да остана, пак да се скитам сам.
Ще зария спомена във ямата
И ще свикна с мисълта, че те няма.
По вълче време сам ще те открия
До тебе като сянка пак ще тичам
И впил в луната зъби ще завия
От яростта, че още те обичам.



Здравей,
Прости ми, ако се натрапвам,
но думите – изписват се сами...
От гърлото ми ще излязат грапави
и нетипични, може би.

Излъгах те, когато ме попита
дали те искам. Казах – „не“,
а „да“ – напираше нескрито...
Потиснах го. От гордост бе.

Обичам те.
Побърквам се от ревност,
несигурност, желание и страх.
Не се нуждая от любов „на дребно“,
с такава цял живот живях...

Признавам ти – по теб съм луда!
И мисълта ми все към теб лети.
Но нямам сили да те губя
и нямам време за игри....

Не си готов за всичката любов
на някаква си луда романтичка.
Усещам го... Не си готов!
Но те обичам! Това е всичко...

Румяна Симова



Усещам те. Набъбват слепоочията.
А устните ти бавно се събличат.
Години. Нетърпими многоточия
от собствени забрани. За обичане.

Качих те във сърцето си, високото.
(логично е след връх да има падане)
На ниско е удобно. И жестоко.
Пропускам да си видя пладнето.

Намразих се от обич безпричинна.
(по миналото исках да въздишам)
Презрялата любов е като диня.
Разрежеш ли я...сокът й изтича



НЕ ОБИЧАМ ФАЛШИВИТЕ ДУМИ
Не очаквай от мен да ти свалям звезди.
Силно мразя фалшивите думи.
Ако има Любов, ако тя победи,
няма нужда от тях помежду ни.
Мълчаливо очите ще търсят очи
и ръцете с ръце ще се слеят.
Разговаряйки с тебе така, ще мълчим,
а сърцата ни в ритъм ще пеят.
Устни с устни ще палят пожар -
дълго чакани, страстни минути.
Колко думи, изговорени с жар,
са потъвали в мрака нечути?
Няма думи - повярвай - за всичко това.
Любовта е безкрайна вселена.
Ще ни грабне несетно, дори без слова.
Ще е брод между тебе и мене.
Румен Ченков



ЛЮБОВ БЕЗ ПРИТЕЖАНИЕ
Най-силно те обичам, когато нямам накити,
със пръсти, вплетени в косите ми,
облечена единствено във твойта голота,
без други бижута, само с ръцете ти.
Най-силно те обичам, без да се наричам
любовница, приятелка или съпруга.
Най-силно те обичам, без да обяснявам
как те обичам и защо.
Най-силно те обичам без да има утре,
или вчера, които да се помнят,
обвързана съм само от ръцете ти, не с обещания,
във нощите, когато не ни трябва сън.


Открадната любов
Мая Великова Попова (инес)

Откраднах си любов.
Или не беше.Не знам.
Не ме интересуваше.
Но знам,че всяка фибра в мен крещеше
и всеки атом от екстаз ликуваше.
Хареса ми така.
И пак опитах.Да, тръпка бе -
почти като на кино загребвах с пълни
шепи и не питах дали съм положителната
героиня.Ограбените тъй и не разбраха,
че само обич взимах.
(друго те ми даваха)
Отивах си, докато още спяха,
целувайки ги.
(после ми прощаваха)
Събирах любовта си във косите -
тях никой не се сети да погали...
а можеха поне да се опитат
и щяха да получат, щом са дали.


ТАЗИ ЛЮБОВ
Жак Превер

Тази любов,
толкова нежна,
толкова яростна,
толкова крехка,
и тъжна.
Тази любов,
красива като деня
и грозна като лошото време,
тази любов, толкова истинска,
толкова хубава,
толкова пълна със щастие,
с радост
и с присмех,
трептяща от страх като малко дете посред мрака,
и толкова сигурна в себе си
като човек, крачещ спокойно в нощта,
тази любов, навяваща страх у другите хора,
които бледнеят
и почват да шепнат пред нея.
Тази любов,
гонена дълго от нас,
и от нас наранявана, мачкана, бита,
забравяна, пъдена.
Тази любов,
толкова жива все пак
и цяла обляна от слънце,
тя е твойта любов,
тя е мойта любов,
Онова, което за нас бе винаги ново
и което не се промени.
Тя е истинска като растение,
тръпна е тя като птица
и като лято - гореща и жива.
Ние двамата бихме могли
да си тръгваме и пак да се връщаме,
бихме могли да забравяме,
да заспиваме,
да се будим отново, да стареем, да страдаме,
да заспиваме пак,
да мечтаем за смърт,
и пробудени пак, да се смеем,
за миг подмладени.
Но тази любов ще остане при нас,
упорита
и жива като желание,
като памет жестока,
като жалба нелепа,
нежна като далечния спомен,
студена като късче от мрамор,
красива като деня
и крехка като малко дете.
Тя ни гледа усмихната,
тя ни шепне без думи
и аз, цял изтръпнал, я слушам
и викам,
и викам за теб,
и викам за мен,
и я моля
за теб, и за мен, и за всички, които са влюбени,
които са любили някога,
викам към нея
за теб, и за мен, и за всички останали,
макар непознати:
-Остани,
недей си отива!
Ние, които сме нявга обичали
бяхме забравили вече за теб.
Но ти недей ни забравя.
Нямаме друго на тая земя освен теб.
Недей ни оставя да станем студени,
и все по-далечни, все по-далечни.
Дай ни знак, че си жива,
безразлично отгде,
безразлично кога,
дори късно да бъде.
Излез
из леса на нашите спомени,
подай ни внезапно ръка
и спаси ни.

Пътека

И ръцете ми - белите,
и очите ми - пъстрите,
и косите ми - дългите..

Все са пътека
за теб
към душата ми..



Парижкият дъжд,
възпят от една шарманка

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма веч обич, хляб и платна.
От боите остана ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
- Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
"Проси!"
После много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погали едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкия дъжд!
Шегобиеца дъжд, който весело чука и свети,
черен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
своите едри монети,
своите сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.



СРЕДНОЩНА МОЛИТВА
Дамян Дамянов

Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.

Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този "грях", така наречен,
започва всъщност нашето начало?

Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което...

Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя,
в копнежа му да изгоря докрая...

На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача...

Събличай се и ми свети със вечност.



"До утре" - ми каза -
"и сякаш нищо не е било".
"До утре" - отвърнах.
Но така и не казах,
че очите ми не могат
никога да те гледат
сякаш нищо не е било.
Могат - сякаш нищо няма да бъде.



Понякога не овладявам мислите си.
И те се дърпат бясно между веждите,
отскубват се бунтовни, напористи
към устните ми... И горчат, и режат.

Понякога се наводнявам с думи.
Преливат по косата ми и капят.
Възправят между нас вълни безумни
от звуци. И взривяват стаята.

Понякога не спирам тишината си.
И тя свисти на път да те залее.
Не съм по мярка. Колкото да стягаш,
ще късам позлатените ти ремъци.

Понякога се давя от мечтите си.
Когато друго нищо не остава.
Не съм по мярка... Колкото да искаш.
И няма, просто няма как да стана.



Остаряване

Понякога се чувствам остаряла
и страшно неестествена. Боля.
А болката е истинска и бяла -
със нея омагьосвам и държа
във плен изгубени мечти и мисли,
убивам красотата на деня...
Коя съм аз?! И кой ме е измислил?!
Да... остарявам и все повече мълча...
Докосвам се по устните и плача,
защото вече няма да летя -
детето в мен е в зоната на здрава
и аз се чувствам стара и сама...

http://vbox7.com/play:b2ed3100

http://vbox7.com/play:7ed2e513

bu написа:http://vbox7.com/play:7ed2e513

Браво на момчето!Много сладко!

Теория на (не)вероятностите

Дългите,
най-сладострастни ръце на деня
нетърпеливо чакат да ме съблечеш,
за да се втурнат в мен и да скитат.
Тайфуните се замесват привечер.
От даровете на нощта
избирам чифт очи -
с тях да изтрия мръкването.
Любовнико мой,
мой личен вятърко,
в кутийка те кътам
и пъхам под себе си.

Луната съм.
Луднала.
Влажна.

(mariq-desislava-hulite.net)

http://vbox7.com/play:fc525a6c

http://vbox7.com/play:7b3962e8

He3acnuBka написа:Знаем, че поезията е едно от най-ярките и красиви изрази на любовта. Предлагам тук да поместваме любими стихове на известни и неизвестни поети, които са описали това красиво чувство

Стихове за любовта в музика и картини

за теб

очаквам ласка от теб
и целувка безсрамна
да докосвам нежното тяло
на богиня прекрасна

ще те любя в нощ безлунна
ще изцедя и последната ти капка сок
до сутринта ще бъдеш будна
след толкова възбуждащ скок

в деня признавам ще те глезя
кафе,цигари,ястия най-важни
а в мозъка ми все ще тлее
спомена за твойте устни жадни

за любов

и нетърпението за следващата нощ

валентино

Лутане

Ако знаеш колко те обичам
щеше ли да ме обичаш ти ?
Във сънищата ти безспирно тичам
и гоня жълтите луни.

А те изплъзват се през пръсти-
дъги,слънца,луни, звезди ...
през облаци златисто-гъсти
и никога не са били.

Да, всичко бяга и се крие
аз търся теб в безкраен мрак-
той иска леко да измие
уютния ми топъл бряг.

Но чакам те и се обричам
сама пред жълтите луни
единствен тебе да обичам,
а ти обичаш ли, кажи?

Сбогуване

Разказвай ми за нея тихо,
че иначе съм полудяла,
разказвай бързо-събери го
в две думи, че съм отмаляла.

Че нямам сили да те чуя,
че искам да крещя, да бятам,
да те ударя, да заплюя
молитвите ти да не страдам.

Очите ти в сълзи се давят.
Защо СЕГА за мене плачеш?!
Защо не плачеше тогава,
когато АЗ в прахта се влачех,

когато аз те молих и те питах
коя е, истина ли казват,
когато в нощите не мигвах,
а с мисли черни се наказвах!

Защо ме молиш да прощавам
това, което вече стори?
Защо прозорци да отварям
щом ти врата затвори?

Изхвърлих пръстена си. Няма
какво да свързва името ми с теб.
Приключих с тежката си драма,
а ти ... а ти бъди проклет!

Не, няма да се извинявам
за тежките си думи, както казваш.
Добре върви си-аз прощавам,
но ти ще продължиш да се наказваш!

Да ме изгубиш

Със тежките ти думи още свиквам-
събуждам се и ги обличам като дреха,
гримирам се, нарочно се усмихвам,
но вярно е - душата ми е крехка.

И всеки ден сърцето ми се чупи
от всичките в излишество обиди.
Да, аз не съм онази - тя се цупи
със сладки устни всеки да я види!

А ти я виждаш повече от всеки
в очите ти е идеална, мека...
Към нея водят скритите пътеки
и ти вървиш по тях със стъпка лека...

За мен не мислиш- аз съм сива,
аз нямам образ, аз съм глухи вопли,
а знаеш ли за Него съм красива
и той ме чака вечер с длани топли.

Когато ми говори аз съм друга-
щастлива, лека, съвършена,
в ръцето му съм цветна пеперуда
летя от нищо нелишена.

Не ме ранява, не обижда,
прегръща ме, издига ме, мечтая
и най-прекрасното във мене вижда,
обичам го, намерих го накрая.

Защо да бъда тук? Не, нямам нужда!
да съм ранявана, невидима и да деля...
За теб ме няма вече! Аз съм чужда.
Върви при нея! Вече Тя е Тя!

До теб

Уханна,тиха и смирена
в прегръдките ти лека падам
във тях съм нежно укротена-
до теб от нищичко не страдам.

Денят ми как е минал все едно
целта му е да свърши, да залезе...
да дойда в мекото легло
и като котка да се глезя.

Косите си в ръцете ти да галя,
с прегракнал глас да ти нашепвам
с целувки мокри да те паля,
да те увличам и да те усещам,

да се усмихваш ,с тебе да се смея,
да спориш с мен и аз да споря,
сърцето си пред тебе да излея-
така без думи, без да ти говоря...

И после да настане сладка дрямка,
да дишам с теб, да те целувам
под ласкавата нощна сянка
мечтите си до тебе да сънувам.

НАДЯВАМ СЕ НЕЩАТА МИ ДА ВИ ХАРЕСАТ. ОТ ДНЕС СА И ИСКАХ ДА ГИ СПОДЕЛЯ С ВАС!

Това последното е много добро
Вие ли сте авторът му?